Приятел в нужда се познава :: Веселка!

28.04.2008 Иван Давидов

Веселка - това е жената, с която се запознах през лятото на 2001-ва година и с която до ден днешен сме билзки приятели. Все още тя ми е най-добрият приятел от противоположния пол.

Вчера прекарах почти целия ден с нея. Обядвахме в един нов китайски ресторант, точно срещу пожарната, след което запалихме по една свещ в църквта “Свети Николай”, където ни заключиха от вътрешната страна. Мда-а-а-а, беше много интересно. Да си затворник в църква! След няколко минути ни отключиха, а извинението на служителите в църквата беше, че не им се искало като снощи хората да влизат до шест сутринта (въпреки че църквата по принцип трябва да е отворена за посещения по всяко време, но теологическите спорове по този въпрос са много, а има и една теория, на която аз съм поддръжник, че човек не се нуждае от църква, за да е близко до Бог, за което има един почти подобен цитат от новия завет на библията…).

След като излязохме от църквата, аз се почувствах толкова жив човек, че реших да направя нещо, което никога не съм правил преди - да подаря цвете на непознато момиче.

И така - с Веси отидохме до улицата на цветята, аз взех две рози, подарих едната на нея по случай нейния 29-ти рожден ден, който аз всяка година забравям, след което тръгнахме надолу по главната улица. По едно време аз си харесах една “жертва”, приближих се до момичето и с най-небрежен тон и казах:

- Добър ден! Заповядай, това цвете е за теб, по случай празника. Христос воскресе!

Момичето (всъщност си беше жена в най-женствения смисъл на думата) първоначално се стъписа, но като видя розата, очите и светнах, каза “О-о-о, много благодаря!”, усмихна се и… ами това беше! Нямам представа дали го е казала просто от учтивост, или наистина съм я накарал да се усмихне вътрешно, но това е без значение. Просто един импулс на момента.

По-късно с Веси решихме да си припомним моментите от началото на нашето запознанство и се настанихме в беседката на една детска градина, съвсем близо до нейния блок в “девета махала”. Ами… определено не е както беше едно време. Едно е да си на 17-18 години, все още незавършил ученик, който не знае нищо за живота, друго си е да си на 24-25 години и животът да те е подхванал. Е, хвана ни носталгията по доброто старо време (мен носталгията ме държеше още от снощи, когато се видяхме с моите бивши съученици) и се полюляхме, спомнихме си за хората от предишната ни компания, с които се виждахме преди години… а бе прекарахме си весело.

Накрая като за финал се наблъскахме в едно заведение, където си поръчахме по една мелба… и салата с грах и царевица. Невероятно лоша комбинация! Ужас! Грах със сладка сметана е просто неповторимо усещане, особено когато грахът не е сварен добре. Не че царевицата беше сварена добре, но поне миришеше по-хубаво… както и да е!

Равносметката в края на деня показа, че двамата с Веси за половин ден сме употебили по предназначение общо 6 сладоледа, едно пиле в сладко-кисел сос, неизвестно количество сок “Капи”, няколко парчета козунак, и един шоколад.

*** *** ***

По-късно вечерта се видях с един друг мой приятел - Сейхан. С него пък се познаваме от доста повече време, сега ще правим кръгло 10 години, откакто се запознахме. Той е моят най-добър приятел и въпреки че напоследък върши повече глупости, отколкото обикновено върши, той все още е добряга по душа.

Интересното е, че той и Веселка до съвсем скоро бяха гаджета, разделиха се преди по-малко от месец и е много интересно как аз играя ролята на “телефон” между тях, тъй като и двамата не държат да се виждат и чуват повече, въпреки че бяха заедно 6 години.

Но да продължа по същество. Със Сейхан отидохме в едно заведение, близо до конната база, където правят много хубави дробчета по селски с лук. След мелбата с грах, дробчетата ми се сториха невероятно вкусни. Хапнахме и пийнахме още сок “Капи”, с което неизвестното количество, което употребих от този сок се увеличи с още две бутилки.

Животът е странно нещо. Аз лично се радвам, че съдбата ми даде възможност да живея няколко години в Пловдив, където прекарах най-хубавите години от живота си - студентството си. Но повече ме радва това, че аз имам приятели тук - в София, както и в Пловдив, а също така и в Плевен. Не просто познати, а приятели, с които да можеш да излезеш някъде и да си поговориш с тях за каквото и да е.

Животът също така ме научи, че като изключим здравето, най-важното нещо на този свят са отношенията с хората около теб! Ето затова се радвам, че имам приятели на всички тези места.

Намира се в категории: Всичко, Живот, Размисли | Няма коментари »

Стари муцуни и още по-стари спомени…

27.04.2008 Иван Давидов

Има няколко фази в живота, през които минава човек:

• Цяла нощ пил и скитал, след което изглежда така, като че ли цяла нощ е спал.
• Цяла нощ пил и скитал, след което изглежда така, като че ли цяла нощ е пил и скитал.
• Цяла нощ спал, след което изглежда така, като че ли цяла нощ е пил и скитал.

Днес установих, че все още съм в първата фаза от моя живот!

Всичко започна снощи, когато в 20:30 аз си замъкнах старите кокали в заведението “Люляците”, където вече ме чакаха част от бившите ми съученици. Беше интересно, забавно, малко странно, но въпреки това много хубаво!

Ако не ме лъже много паметта, това бяха хората, които видях и с които вчера вечерта (и част от днес) си говорихме за живота, вселената и всичко останало:

• Катя
• Весела
• Надя
• Калин
• Марина
• Елка
• Гергана (Христова, по новому Георгиева)
• Мария
• Ина (от новия ми клас)
• Росен (от новия ми клас)
• Ангел (от новия ми клас, но до 7-ми клас беше в “Б” паралелка на ЕГ-то)
• Мартин (от новия ми клас)

Не знам… все още съм афектиран от събирането снощи, за да мисля трезво, но чувството беше страхотно! Върнаха ми се много спомени, които бяха заровени в миналото, като например как викахме Кики в Троянския манастир в първи клас например, както и още много други!

Ето няколко думи за всички от снощи:

• Катя: Една от отличничките в нашия клас. Когато влязох в заведението, тя беше първия човек, когото забелязах и когото разпознах. И гласът и си е съвсем същия! Много усмихната и разговорлива жена! Спомних си, че в първи клас бях направил един гаф, когато някой ме беше ядосал и аз почнах с гумичката да трия тетрадката на “другарчето”, което ме беше ядосало… и се оказа, че съм объркла другарчето и че трия неща от тетрадката на Катя. Имам и забележка в бележника по този случай (бележника още си го пазя, това също е спомен).
• Весела: За гласа не помня, но визуално и тя не се е променила. Все си е такава къдрава, както си беше и преди. След 7-ми клас тя и Елка бяха заедно в “А” клас. И така до последния учебен ден. С нея се свързах преди около месец, след като вече бях говорил с Калин и Марина. Прати ми снимка, на която е с права коса, но с къдрава и отива повече.
• Надя: Познах я от раз (в интерес на истината познах всички, което ме учуди), но външно се е попроменила. Порастнала жена е. Последните ми спомени от нея са някъде от 7-ми или близките до него класове. Не съм я виждал и чувал от поне 10 години.
• Калин: От три дни живее в София и сега си търси работа, след като окончателно се върна от ЮАР. С него пък не съм се виждал и чувал от 15 години. С него сме колеги по професия - все компютърни науки. В последно време това е модерно. Разказа ми накратко как е животът в ЮАР и защо е решил да се върне тук.
• Марина: След Калин, тя е следващия човек, с когото започнах да държа връзка преди около месец. С нея може да се говори изключително леко и приятно. Напоследък я засипвам с всякакви смешки, на които попадам, или които сам измислям и пиша.
• Елка: Като я видях в “Люляците” и си спомних, че Ели беше първото момиче от нашия клас, която ме заговори. В първия учебен ден, в междучасието след първия час тя се приближи до мен и ми каза нещо от рода на: “Хей, ама ние с теб имаме еднакви панталони!”. Външно не се е променила, продължава да е все така малка и сладка!
• Гергана: Като изключим русолявата и главица, която сега е черна, тя също си е същото момиче (вече жена), която си беше и преди. Все така усмихната и с нея също може да се говори леко и приятно.
• Мария: Ако правилно си спомням, Мария дойде в нашия клас за едно с още едно момиче - Михаела. Както и да е, беше отдавна и може да греша. Мими също не се е променила много (все пак и нея я познах).
• Ина: Животът е странно нещо. Ина работи в HP като HR, което автоматично означава, че с нея сме съседи по месторабота. За година и половина, откакто работя в бизнес парка в София, не си спомняма да сме се засичали. За последните няколко години единственото, което се е променило в нея външно е, че и тя е порастнала. Всички сме порастнали, но това е друга тема…
• Росен: В първия момент ми беше трудно да го позная, но в последствие направих връзка с главния мозък. Все същия си е, както го помня.
• Ангел: Не се е променил ама хич. Работи като юрист-консулт в Кремиковци.
• Мартин: Той пък още повече не се е променил. С него също може да се говори просто ей така, заради идеята. През годините сме се засичали няколко пъти с него.

И така - събрахме се, хапнахме, пийнахме, всеки си разказа историята, някои даже по няколко пъти, след което дружно се понесохме към църквата “Свети Николай”, където запалихме по една свещ, обиколихме храма и…

…и се оказа, че има малко разминаване в мненията накъде да продължим след това. В крайна сметка отидохме в “Камелия” до хотел “Ростов”, което е нещо средно между дискотека и развъдник за пенсионери, съдейки по средната възраст на хората там.

Никога не съм бил добър в танците. Навремето се занимавах с брейк, но всяко нещо с времето си. Мога горе-долу да се клатя в ритъм с музиката, както и да имитирам няколко хора и с това ми се изчерпват всички танцувални умения.

В началото Весела беше най-ентусиазирана (а може би просто за нея нямаше място на масата, за да седне…) и покрай нея бавно и постепенно настанаха и другите.

По едно време аз, подхванат от тежка форма на носталгия (ех, че много спомени…), поканих Ели на един танц. После я поканих да танцуваме още веднъж (за да съм честен - два пъти) и ако по време на първия танц не бях прекалил с количеството и качеството на задържащите техники от бойните изкуства, които приложих върху нея, сигурно би се съгласила. Иначе казано толкова силно я бях прегърнал, че Ели кой знае какво си е помислила… но имам нейната честна дума, че след 10 години пак ще се видим!

Вечерта като цяло беше страхотна. Ако трябва да съм честен в началото мислех, че ще се съберем не повече от 4-5 души, ще се видим, ще си разкажем историите, ще пийнем по биричка и ще си отидем. Вместо това, останах приятно изненадан от развитието на събитията. А и в приятна компания е така - времето минава бързо, неусетно и забавно!

И сега какво следва?

Най-лесно е да продължа да правя това, което правя и сега - да пиша от време на време на хората, на които имам някакви контакти за връзка. А аз пиша сравнително редовно, най-често разни смешки, но все пак показвам, че съм жив и още мърдам! А за в бъдеще… е, времето ще покаже!

Намира се в категории: Всичко, Живот, Лични | 1 Коментар »