Едно нунчаку за лека нощ
22.03.2008 Иван Давидов
От малък имам една мания - бойните изкуства. И най-вече работат с оръжия. По-точно с нунчаку.
Напоследък кипя от енергия, сигурно защото пролетта вече дойде. И аз ей така в един сутринта реших, че е най-подходящо да си припомня какво е да въртиш нуначку.
Имам две - едното е голямо, желязно, тежко и много трудно за удържане, когато набере инерция. Другото е пак голямо, но дървено и с кухи дръжки. Много е леко и с него постигам феноменална (като за мен) скорост на въртене.
Доста години съм ги въртял и двете. Като студент кажи-речи тов ми беше ежедневието, че и доста преди това даже! 
И така, хванах аз дървеното нуначку и започнах да си припомням базовите движения едно по едно. Не съм ги забравил. После започнах да ги преплитам в комбинации и на последната (доста сложна от към координация) комбинация се случи неизбежното…
Идеята беше да прехвърля нунчакуто от лявата си ръка в дясната с движение зад гърба, след като преди това съм направил три поредни завъртания отдолу нагоре с преплитане от външната страна. И при финалното завъртане от първата фаза на комбинацията вместо да прекарам нунчакуто зад гърба си, кой знае защо малкият ми мозък реши, че по азимут трябва да прекарам нунчакуто… през главата си!
Бях забравил колко много боли, когато се праснеш с нунчаку и то с всичка сила. Добре, че беше дървеното, а не желязното, иначе сега надали щях да пиша. Главата ми не е много деформирана, ще ми мине, но болезненият спомен ще остане.
И какв е поуката, мили деца? С каквото и да се занимавате - правете го системно, за да не ви боли главата после!
Намира се в категории: Всичко, Изкуство, Размисли | Няма коментари »