April 24th, 2008 Иван Давидов
Предлагам ви немного задълбочен анализ на песента, с която България се прочу по света. Според нас този текст заслужава повече внимание от страна на учените, което се надяваме и да провокираме:
Но ан кен ту гету сивмен
но йон клиз тожу маливе
уен а гезажу завате на налечу моооо
Йо уонуз Тунай-Мулинай
йон соля шоооо
Йес и шооооо, уууоооооооуууу… Кен Лиййййййй,
Ту либу-дибу, Даучо,
кен лий, кен лий ведю мо.
Кен Лиййййййй, ту либу-дибу, Даучо,
Кен Лий, Кен Лий ведю мо.
Българската лирика изобилства от неразбираеми думи и изрази, като например “притома”, “самси”, “дълга от лист отронен сепва”, “в буря скършен злак” и тъй нататък. Те служат за засилване на загадъчността на израза и допринасят известна „поетичност” или „не-делничност” на творбата. Така че корените на песента „Кен Лий” трябва да се търсят именно в литературната ни класика. А големи поети като П. К. Яворов, Д. Дебелянов и П. Славейков са създали почвата за появата на такива поетически крайности в бъдеще.
Но да се вгледаме в съдържанието на тази песен. Единствено можем да се осланяме на интуицията при разгадаването на дълбокия й смисъл. Ето, тук очевидно става дума за лирическия герой Кен Лий, който по всяка вероятност е каратист, пряк потомък на именития Брус Лий и порнокралицата Мико Лий. Иска да бъде като приятеля на Барби – Кен, и обича кренвирши „Кен”. Произхожда от рода Тунай-Мулинай.
Другата колосална фигура, която се набива на очи в текста е Даучо, по всяка вероятност албански манафин, дошъл да прави шопинг на „Илиянци”, където се натъква на каратиста Кен Лий. След като му отправя обиди от порядъка на „Йон соля шоооо! Йес и шооооо, уууоооооооуууу”, Кен Лий побеснява и му казва: „Ту либу-дибу, Даучо”. Разбира се, последното няма нищо общо с внушенията, които прави Ботев в своето стихотворение „До моето първо либе”.
Лирическият герой Кен Лий в типичния си стил, разкрит още в стиха: „но йон клиз тожу маливе” приканва Даучо да си избере дали да бъде бит или нещо друго. Другото е заложено в глагола „клиз”, който се родее със сръбското „клецам”.
Логично е и да се предположи какво отговаря с хладното си мълчание Даучо: „Клецай ме, че поне няма да го усетя”, което от своя страна е кръвно оскърбление за всеки уважаващ себе си каратист (за това съдим по стиха: „уен а гезажу завате на налечу моооо”, към който лирическият разказ се връща като бумеранг.
Този конфликт между цивилизациите има нещо общо с фундаменталното „Даваш ли даваш, Балканджи Йово”, само че се пренася далеч в нашето съвремие с което разширява до неимоверни параметри темпорално-пространствения континуум на творбата.
Материалът е предоставен от Георги Календеров.
Posted in Веселба, Всичко, Изкуство | No Comments »
